Дневникът на един Gregg

(неплатена публикация)

Напоследък, кой знае защо, в пресата много се заговори за компютрите и за форумите и блоговете, в частност. Разни хора с разни идеали, очарователно некомпетентни (до момента, в който не решат да напишат статия), подтискащо фанатизирани в старанието си да открият под вола теле, се заеха да отворят очите на многострадалното българско население за новия порок. В случая визирам най-вече статията в „24 часа“, брой 180 от 4 юли 2007г. Не зная защо, но тя предизвика силен отклик у някои (1 2, 3, 4, 5, както и онези, които са коментирали по-отдолу), които се чувстват описани в статията. Днес разбрах за нея, затова реших да направя „нещо“ по въпроса.

Нима не знаете, че в цял свят дезинформацията и фабрикуването на скандали и сензации са пороците, въртящи колелото на „журналистиката“ . Е, какво можем да направим ние, които сме засегнати от статията, с нашите скромни възможности? Бърз размисъл и прецених, че едва ли ще е уместно да взривяваме редакцията на вестника; ако не ме лъже паметта преди няколко години някой вече го направи и това в никакъв случай не оправи нещата (по отношение на дезинформацията, искам да кажа). За да сме актуални и в крак с времето, във време на протести, премислих възможността да протестираме мирно (идва от „мир“, щото мирно в тая жега не се седи…). Та перспективата да виснем няколко човека пред редакцията на 24 „мирно“ протестирайки с плакати и лозунги в ръка не ме въодушевява кой знае колко. Именно затова предлагам да се потопим в дебрите на Интернет от представите на г-н Зюмбюлев…

„Гладната“ му атмосфера скоро ни всмука в себе си, околната реалност бързо отстъпи пред КРЪВожадните ни инстинкти и необузданият стремеж да се ИЗТРЕПЕМ един-друг ; засърбя ме между пръстите. Когато посегнах да се почеша, почувствах поникващата козина. Изведнъж устата ми се оказа малка за щръкналите зъби. Погледнах към останалите и видях в лицата им това, което и те виждаха в моето – ОМРАЗА бе изкривила чертите им, в КЪРВЯСАЛИТЕ погледи се четеше обещание за убийство. Челюстите се оголваха застрашително и гърлено ръмжене изпълни тесния ни офис. Времето замря около малката ни сплотена групичка, замряхме и ние, всеки концентрирал се върху изпълващата го, прииждаща на огромни талази свирепа ярост и върху така жадуваната, пърхаща като ранена птичка, веничка на гърлото на най-близкостоящия. ПОСЛЕ КАТО ЧЕ ЛИ ВСИЧКО ЕКСПЛОАДИРА, КАТО ЧЕ ЛИ САМАТА ТЪКАН НА ВСЕЛЕНАТА СЕ ПРЪСНА НА МИЛИАРДИ КЪСЧЕТА. Червената пелена падна върху ми и ме погълна…

Опомних се на гробищата. Някаква костичка ми беше заседнала между зъбите. Около мен, наклякали в кръг, вперили очи в луната, се поклащаха в транс и изпълваха нощта със „сатанински строфи“ и напеви колегите от съседния офис. Интернетът явно им беше дошъл в повече. Бяха в напреднал стадий, от устните им се стичаше пяна. Насочих вниманието си към колегите – някой вече раздаваше гранатомети; тази нощ спешното отделение на районната болница щеше да прелее. На мен оръжия отдавна не ми трябваха, отдавна не ме задоволяваха. Предпочитам да убивам с голи ръце и зъби, доколкото знам и с останалите от офиса е така.

Беше славна вечер… Ех, скъп спомен мой, очите ми се пълнят със сълзи от умиление… Две седмици не си мих зъбите – между кътните ми зъби се беше заклещило парченце от предната фаланга на кутрето на последния убит. Опипвах го с език и душата ми обливаше в топлината на екстаза, спомнях си сладостния вкус на топла КРЪВ и влудяващия звук на разкъсваща се плът.

Събудих се с два пръста в контакта…

Не е зле, а? Как мислите? Представям си как щяха да заскимтят – като хиени, надушили плячката – болните амбиции за място на първа страница на така нискоуважавания от мен господинчо Борислав Зюмбюлев, който някак си е и първи заместник-главен редактор, сътворил безумната статия „Влечуги зад компютъра“ в брой 180 от 4 юли 2007 в 24 часа, ако в това имаше и зрънце истина. „Интервю с вампир“, новината гръмва, подета от световната информационна мрежа, слава, „Пулицър“… хи-хи-хи… Я по-добре в жегата си поръчай една мелбичка „Мокри сънища“, дарлинг.

Стръвна пасмина са нереномираните репортерчета; готови са на всичко за изкачване в йерархичната стълбица (нашият човек с прекрасното име на цвете е живо доказателство – ей го на – първи заместник-главен редактор е станал). Би обърнал и църква в търсене на дявола. Безидейност, повърхностност, „евтина“ гонитба на евтини сензации личи от обширната статия, в която надъханият батко се е хванал за единствената спасителна сламка наоколо, огъвайки истината около стремежа си да вземе някой лев повече, написвайки статията, седнал зад огромната и безкрайно неудобна пишаща машина (поради невъзможност да борави с компютър; компютърът е зло – не го използвайте; не ставайте убийци, не ползвайте компютри).

Толкова груба манипулация не съм срещал много, много отдавна, дори и по „булевардните издания“. Това, освен всичко, е и обида към интелекта на всеки, който малко или много се занимава с компютри и интернет, в частност. Всички ние трябва или да сме малоумни, или ненормални, за да се стигне дотам, че някаквиси блогове и форуми да обсебят разума ни и да ни доведат до психозата, която така драматично „журналистът“ Борко рисува.

Не сте си написал добре домашното, г-н Зюмбюлев. Крайно непрофесионално, по мое мнение. Това само показва колко незначителен намирате този така наречен „проблем“ и колко малко всъщност се интересувате от това. Статията е написана тенденциозно!!! Дори не са споменати форумите и блоговете, от които човек наистина има какво да научи. За вас е било по-важно да можете да хвърлите бомбата… само дето тя май падна във вашата градина.

Изпитвам съжаление към смехотворните ви напъни… Седнете си. СРЕДЕН.