„Шрек завинаги“, по мое мнение, е достойният завършек на започналото преди десетилетие обръщане на познатите приказки наопаки. Преди 10 години¹ голяма зелена ръка откъсна поредната страница от книжката с приказката за Спящата красавица, за да избърше прилежащия й зелен гъз.

Десет години по-късно и няколко добре познати приказки, обърнати с хастара навън, е време приказката за Шрек да приключи. На 3D. Когато разбрах, веднага споделих трейлъра. Ето го пак, ако някой го е пропуснал.

И така, гледах го на кино, вместо по „втория начин“. И никак, ама никак не съжалявам. „Шрек завинаги“ беше точно това, което можеше да се очаква от финалната глава на приказката, краят на историята. Това, обаче, не се харесва² на масовата публика – всички са очаквали още от същото. А Шрек е направил завой, загърбил е старите си привички да се гъбарка с чуждите приказки, и се е заел твърдо да върне любовта на живота си. В своята си приказка. Е, няма как да има завръзка ако няма намеса от друга приказка, но тя е толкова непозната (за Ръмпълстилтскин), че дори не си личи; още повече, че е зает само злодеят и само малка част от цялата история.

Неприятно усещане е, обаче, да гледаш Шрек и да не чуваш гласа на Майк Майерс, култовото за пореден път магаре (Еди Мърфи в най-добрата му роля). Да, дубльорите са добри, но… усещането не е същото.

Иначе всичко е в прекрасни 3D-одежди. Още от самото начало, като видиш как камерата се завърта около препускащите коне, ти става ясно, че всеки похарчен за билета лев си е струвал. А после, по време на действието, на няколко пъти със сигурност ще примижаваш и ще се пазиш от прелитащите покрай теб предмети.

Докато приказката достигне до своя финал. Който, по мое мнение, е толкова драматичен и сърцераздирателен, че хич не е подходящ за деца. То по принцип Шрек никога не е бил филм, предназначен за малчуганите, така и не ми е ясно защо така го набедиха, та чак се стигна и до дублажи и прицелване в детската аудитория като таргет, но нейсе.

Та така, драматичен и сърцераздирателен, както казах, финал, след който всичко си идва на мястото, че остава единствено да чуеш енд-дей-ливд-хепили-евър-афтър-а.

После светлините в салона те изтръгват насила от красивата приказка, но на теб дори не ти се мърда от мястото, защото макар и свършила, искаш да се насладиш още за миг от магията й, докато текат финалните надписи.

После мол-а те изплюва от търбуха си. Директно в реалността.

Оценката ми в imdb е 8/10.

По-долу е официалният трейлър, който плъзна из мрежата. Хубавото този път е, че поне нещо ще се види, няма да е само напразно взиране в мрака с едничката идея да се види кой/какво тропа.

Да видим какво ще се получи на финал. Защото предишните гръмки обещания за „най-страшният филм, правен някога“ бяха само рекламен трик, а филмът не беше нищо кой знае какво.

Някакви очаквания? Как ви се струва трейлъра?

Ричард Гиър хич не си беше на мястото в този филм, свикнали сме да го гледаме в разни романтични и комедийни бози, тук, в ролята на пенсионер (а той верно си е поостарял) беше по-скоро като кръпка, отколкото като основно парче от пъзела. А пък Итън Хоук откакто спря да се сношава с Ума Търман хич го няма или поне не се сещам да съм го гледал в добра роля. До последно отказвах да повярвам, че е полицай, изглеждаше като палячо. За разлика от тях, обаче, чернокожите (Дон Чийдъл и Уесли Снайпс) бяха много добри, завидно добри.

Иначе историята е пълна с клишета. Всъщност 3-те основни и най-клиширани истории за полицаи са взети и са забъркани с наротици, малко престрелки и едно черно BMW, за да се получи що-годе читав финал, който внася облекчение у зрители като мен.

Гласувах с 3/10 и хич не го препоръчвам на никого.

Бях гледал трейлъра още преди много време и още тогава точех лиги. Едва ли има някой, който да успее да устои на изкушението да го гледа при такъв актьорски подбор…

Джордж Клуни, Юън Макгрегър, Джеф Бриджис, Кевин Спейси… режисирани от Грант Хеслов… това няма как да не бъде хит. Не от ранга на Avatar, например, но пък той и филмът няма претенции за това. С такива усещания останах след като изгледах трейлъра.

И ето че след доста време и аз успях да го изгледам. Оказа се доста трудно, предвид че няколко пъти го пусках (3 или 4), след което заспивах още преди да съм стигнал средата, а на следващото пускане започвах от началото, защото не помнех много от видяното.

Очевидно подзаглавието на филма (което пък е заглавие на тази публикация) е много вярно, филмът нещо не успя да ме грабне. Може би това се дължи и на факта, че козите хич не са чак толкова силно застъпени и не са главно действащо лице, както се очакваше.

Всички актьори са много добри и верни в изграждането на персонажите си, някои дори са по-добри от другите (чудех колко ли дубъла са заснели на някои сцени, в които няма как да не се хилиш на простотийките, а актьорите имат каменни изражения), персонажите, които трябваше да изиграят бяха готини, историята (която би трябвало да е истина, ако се вярва на казаното преди филма) е интересна и обещаваща, режисьорът е добър… обаче нещо спойката между всички компоненти не се е получила. Няма коза, няма хит. Колкото и да се взирате в нея. Не и този път.

Обаче пък става за приспиване много нощи подред.

Седнах да го гледам без кой знае какви очаквания, без да знам почти нищо – бях видял плаката и от препоръката знаех, че е сниман с аматьорска камера, от рамо. И че е подобен на Blair Witch Project.

Нищо впечатляващо дотук, да видим как от това може да стане „най-страшният филм“….

Пропуснах да отбележа, донякъде умишлено, че на постера има и надпис, че филмът не трябва да се гледа докато сте сами. Добре че нямаше допълнителни условия, напр. „да се гледа на дневна светлина“ или подобна глупост, че щеше да го сполети бутона Delete още преди да съм го пуснал.

„Paranormal Activity“ е нискобюджетен псевдодокументален филм, който проследява няколко дни от живота на младеж и девойка, които са преследвани от нещо паранормално. И те го документират с домашната си камера. Или поне се опитват. Филмът условно може да се раздели на две части – ден и нощ. През деня двамката са изморени от поредната безсънна нощ и го обръщат на „толк шоу“, докато през нощта идва ред на страшното. Тогава „нещото“ излиза и започва да тропа, да мести неща… По време на нощите е всъщност интересната част от филма, защото не се вижда почти нищо и си залепил поглед в монитора, за да видиш какво ще се случи. И понеже си се съсредоточил, всяко изтропване от нещото те кара да подскачаш, да се озърташ в коя част от стаята ще помръдне нещо.

В един момент филмът просто свърши. Скалъпен набързо финал, който така и не показва какво всъщност става. Поне нямаше хепи енд, нямаше „енд-дей-ливд-хепили-евър-афтър“, нямаше гордо развят американски флаг… което беше добре.

Без да се притеснявам ни най-малко му заковах 4/10 като оценка. И то не за друго, ами защото не успя да ме приспи, а чаках да свърши, за да си легна.

Не смятам да се впускам в дълги описания за филм, за който току-що гласувах в imdb с 5/10. Историята е предвидима, леко скучна, без обрати, дори и финалът не спира дъха, а си го очакваш, защото вече ти се ходи до кенефа от обилното количество погълнати течности по време на прожекцията.

Харесвам филми на ужасите, харесвам спиращи дъха трилъри… Харесва ми докато гледам как на екрана се леят литри кръв и се влачат нечии карантии, с усмивка на лице да хрупам пуканки и да сърбам < напитка>.

The Wolfman не беше от тези филми. Като изключим два момента, които разчитаха да стреснат зрителя, всичко друго си беше съвсем нормално, чак не разбрах защо на касата девойчето ни оглеждаше подозрително дали имаме навършени 16… Аз на 16 какви неща бях гледал…

Та така, както написах по-горе, отидох да го гледам само заради Антъни Хопкинс и Емили Блънт. И двамата са го заслужили – Антъни Хопкинс с неизброимите си роли, коя от коя по-добра, а Емили Блънт – защото с всяка следваща роля става все по-добра и разгръща таланта си.

Оказа се, че главният герой Лорънс Талбот (Бенисио Дел Торо – „Обичайните заподозрени“, „21 грама“, „Син Сити“ и др.) страшно много ми заприлича още от самото начало на Иван Ласкин. При това не само визуално. Станах свидетел на същото монотонно рецитиране без чувство, леко фъфлене… Което отчетливо контрастираше на фона британския акцент на Емили Блънт или закачливия и игрив глас на иначе доста остарелия Хопкинс.

Вместо заключение – става за убиване на 2 часа, стига да нямате сериозни очаквания за кой знае какви ужаси или трилър. Окей, има карантии и кръв, ама такива неща дават и по телевизията…

Не успях да го догледам, заспах още на първите няколко минути.

На плаката, редом с мацката с краката и брадвата, се мъдри надпис, че „страхът идва на талази“ (fear comes in waves). Реших да дам втори шанс на филма, като го започнах отначало и го гледах не за приспиване, а по-отрано.

„Triangle“ изглежда добре и обещаващо на трейлъра. Както повечето други филми. Усещането е, че или ще е много добър (малко вероятно, предвид тоталната му неизвестност и малкия бюджет), или пълен провал (по-вероятно, пак поради същите причини). Без средни положения. Заложих на второто, по навик.

Става за приспиване, но не и за една хубава кино вечер. Въобще не останах впечатлен нито от сюжета, нито от начина, по който се развива действието. Даже бях по-скоро раздразнен, след като научих, че сценаристът се бил „бъхтал“ над сценария около две години.

Колко ли време би му отнемело, ако трябваше да напише сценарий от ранга на „Призрачния кораб“, например…

В резюме за какво иде реч:

Докато се приготвя за круиз с приятели, Джес, не може да се оттърве от чуството, че нещо не е наред, не е както трябва. Тя се оказва права, когато яхтата им се сблъсква с ужасяваща буря и групата е принудена да се прехвърли на запустял кораб, който изневиделица се оказва близо до тях. Но Джес е сигурна, че е била на този кораб и преди. От този момент нататък всеки един от младежите е подложен на ужасяващи преживявания, а Джес държи ключа към цялата мистерия.

Звучи интригуващо, нали? В крайна сметка именно това е целта на такива текстове – да закарат бедния зрител в киносалона. За моя радост, този филм най-вероятно никога няма да цъфне на родните екрани и по този начин ще направи благо на българските киноманиаци.

Най-дразнещото от всичко, обаче, е фактът, че са снимали само 1/3 от филма. Останалото е грубо преизползване на вече заснетото, но не и преди това кадрите да са или прекадрирани, или по-безумното – просто обърнати огледално.

Интересът ми се изпари на 40-тата минута, когато вече всички бяха мъртви. На втория цикъл вече гледах тъпо и очаквах това безумие някога да свърши.

Гледах го снощи.

Разбира се, чел съм „Портретът на Дориан Грей“ на Оскар Уайлд, при това няколко пъти. Далеч съм от мисълта, че е великолепен, дори не разбирам защо го наричат „световна класика“. Интересно четиво е, има редица добри моменти и… толкоз. Да ме прощават университетските ми преподаватели по Западноевропейска литература, но не бях запленен от романа, каквото и да съм говорил на изпита.

Запознат съм с естетическите възгледи на Уайлд, според които не изкуството отразява живота, а напротив – животът подражава на изкуството. Знам и за извратения „любовен“ триъгълник – художника Базил, аристократа лорд Хенри Уотсън и младия Дориан Грей. И за Портретът между тях.

Не очаквах да остана впечатлен от филма и го изгледах не толкова от интерес, колкото с познавателна цел. Бях приел, че романът е „изкуството“, а филмът трябва да е „животът“, който да му подражава. И се оказа точно така. Само дето имитацията беше толкова слаба и бегла, че ако не знаех за какво иде реч, дори можеше и да не позная първообраза.

Очаквах да видя ярките образи, запечатали се в съзнанието ми. Вместо това получих абсолютна актьорска посредственост, облечена във викториански лондонски кич.

Ето трейлъра, който поне става за гледане, защото не разкрива почти нищо от нещата, които убиват идеята:

„Колко е тъжно! — прошепна Дориан Грей, без да откъсва поглед от портрета си. — Колко е тъжно! Аз ще остарея, ще стана уродлив и отвратителен, а портретът ще си остане вечно млад. Никога няма да надмине възрастта на днешния юнски ден… Ако можеше да стане обратното! Ако можеше аз да остана вечно млад, а да се състари портретът! За това… за това… бих дал всичко! Да, за това не бих пожалил нищо на този свят! Бих дал душата си!“

Дори цитатът, който стои отстрани и който всички познават, чрез който става „чудото“ (естествено не в реален, а в естетически смисъл), е изречен доста преразказан, по възможно най-постния и незабележим начин, че чак ти идва да спреш филма и да започнеш да трошиш нещата наоколо…

И следа няма от предразсъдъците и моралните язви на обществото. Не успях да видя общество, което на фона на историческата си обреченост, доизживява безмисленото си съществуване.

А дописаният финал направо ме довърши… Обещавам си най-тържествено да не гледам повече екранизирана световна класика. Дори и такава, която не харесвам.

Седнете си, Дориан, среден 3.

Сега, няколко години по-късно, няколко епизода по-късно, е време приказката да приключи. На 3D. Вероятно с типичното за приказките енддейливдхепилиевърафтър (и-заживели-щастливо-до-края-на-дните-си). Въпреки че щом става въпрос за Шрек, не съм съвсем убеден, че финалът ще е съвсем тривиален.

Лично аз нямам търпение да излезе през май.

Защото „Аватар“ не е обикновен филм. Дори не съм съвсем убеден, че „Аватар“ е филм. „Аватар“ е нещо много повече. „Аватар“ е философия, начин на живот, начин на мислене, ако щеш.

Трудно е за описване за онези, които все още не са го гледали, но който си го е причинил, вероятно е на моето мнение.

Едва ли има някой, който вече да не е точил лиги по трейлърите, но те са нищо, в сравнение със 160-те минути 3D-експлозия в съзнанието на зрителя.

Режисьор и сценарист е Джеймс Камерън. Гледали сме много негови филми („Терминатор“, „Терминатор 2″, „Пришълците“, „Титаник“…), знаем за размаха на въображението му и на всички беше пределно ясно, че няма да се издъни и този път. Именно затова беше и е цялата истерия около филма.

Добрата новина е, че трейлърът не разказва цялата история, а само основни елементи от нея. Целта му е само да запали зрителите да отидат на кино, за да гледат целия, завършен продукт, изпълнен с много емоция – смях, сълзи…

Защото сюжетът в никакъв случай не е оригинален. Всички си спомняме историите, раказвани в „Покахонтас“, „Танцуващият с вълци“, „Последния самурай“, защо не дори и „Дюн“… Не, няма да ги разказвам, нито ще говоря за сюжета, при това не защото ще развали на някой усещането, а защото този елемент е най-слабият в целия филм и всички ние, по един или друг начин, сме се сблъсквали с него. И още от началото се знае какъв ще бъде ходът на историята, как ще се развият събитията (макар и не в детайли), как ще завърши… И не, това по никакъв начин не пречи на цялостното усещане, даже май напротив.

И така, хапни си от пуканките, защото е за последно, сложи си очилата, настани се удобно, отпусни се, остави магията да се разстеле наоколо в салона. Потопи се в нея. Готов ли си да бъдеш част от зрелището?

А, да… не прави опити да се вглеждаш, за да откриеш кое е анимация и кое – реалност. Начинанието е обречено на тотален неуспех и остри болки в очите още на петата минута. Светът на Пандора е толкова истински, толкова жив, красив, многообразен и пъстър, че след края на филма, докато потриваш очи, ще ти е трудно дори да си помислиш, че всичко видяно не съществува, че е дело на техника, разработена специално да те отведе дотам.

Можеш ли да живееш в хармония със заобикалящия те свят? Имаш ли желание да се научиш?

Денем джунглата е прекрасна и изпълнена с живот. Нощем гледките не могат да бъдат описвани – за първи път виждам подобно нещо – истинска биолуминесценция – всичко има свои нощни окраски, които излъчват различна по сила и цвят светлина. Магическо е.

Харесва ли ти? Само че не си добре дошъл тук. Защото си дошъл да ограбваш и да рушиш. Ти си от „небесните хора“. Ти си от лошите. Искаш залежите от необтаний, не те интересува красотата на природата и пъстротата на заобикалящия ви свят. Не разбираш тукашната хармония. Може и да се радваш на гущерите-хеликоптерчета, обаче целта ти е да докопаш колкото се може повече от минерала. Затова по-добре свали очилата и можеш да продължиш да бъдеш себе си, да живееш както досега.

Трудно е да останеш безразличен към ставащото на екрана (и пред него). Трудно ще ти е и да не вземеш страна в конфликта, независимо дали после ще си признаеш. Ясно е и коя страна ще избереш.

Усещането, което оставя филмът, е една трайна горчивина. Неприятно е да гледаш как хората земляните са лошите. Иска ти се да си на’ви, но цветът на кожата ти не е син, нито пък приличаш на тях, не притежаваш прекрасните фосфорециращи на тъмно лунички, а тяхната грация при теб е заместена от торби лой, паласки и (при някои) силикон. А и атмосферата на Пандора е токсична, затуй свали очилата и се замисли за всичко, за което стана въпрос във филма.

И вероятно малко по-късно ще ти просветне, че критикувания свят на Камерън, който копира земни модели, всъщност може да е Земята, че все още не е късно останалата на дъното в кутията на Пандора надежда да бъде извадена и да заживееш в същата хармония с природата тук, на Земята. Дори и без тса’хейлу, връзката. И няма да се налага да учиш езика на на’ви, нито да се съобразяваш с Ейтукан, Мо’ат, Цу’тей… Е, сигурно е готино да излизаш с дъщерята на шефа, Нейтири, но пък тя е триметрова, което си има своите неудобства…

Едно е сигурно – „Аватар“ промени представите на всички ни за правене на кино. И ако филмите, които разчитат на специални ефекти, не го догонят, ще са обречени на пълен провал.