Дневникът на един Gregg

Обикновено когато шефовете дойдат в Пловдив, за да видят какво (не) се случва, на т.нар. „работни срещи“, се забутваме в някаква кръчма, ядем, пием, говорим си за работа, говорим си за работа, говорим си за работа, ядем, пием, говорим си за работа… В което (като цяло) няма абсолютно нищо лошо – работата трябва да се свърши, трябва да върви, да е песен, петилетката за три години…

Вчера трябваше да има такава среща. Не че нямаше, само дето беше лееееееко по-различна. Кoето в никакъв случай не значи неприятна, дайте да се разберем отсега. Не съм някакъв сдухан работохолик, обичам да разпускам, когато има възможност.

Е, качих се в колата (нали съм гъзар, шефовете идват да ме вземат с колата ) без да знам къде отиваме. Попитах няколко пъти, не получих отговор. Очаквах, че отиваме в някоя кръчма, където ще се съберем с (евентуално) още хора. Да, ама не. Малко по-късно стана ясно, че ще се правим на планински кози и ще катерим едно от тепетата – Бунарджик, за да стигнем до Альоша.

(за непосветените – Паметникът на Съветската армия, известен и с името „Альоша” е издигнат на самия връх на хълма Бунарджик и е най-разпознаваемия символ на град Пловдив. Построен е през 1954 и официално открит три години по-късно, автори са българските скулптори Радославов, Занков, Коцев и Топалов. Представлява внушителна гранитна статуя (висока 10,5 м) на воин, обърнат с лице на изток. Прототип на паметника е руския войник Алексей Скурлатов. Около фундамента на паметника има площадка от която се открива чудесна панорамна гледка към Пловдив и Родопите. просветната информация е взета от Уикипедия)

Да си призная честно, въпреки че съм от Пловдив и живея тук, не се бях качвал на тепето от доста години, да не кажа 10. Някак си тази дестинация остава леко встрани от ежедневните ми маршрути. До вчера. Оставихме колата и по козите пътечки тръгнахме да се качваме нагоре. Бях забравил какво е усещането. Уникално. Горе дълго разглеждахме открилата се гледка, бъбрихме неангажиращо, смяхме се… без обсъждане на работата – само приятелски разговори. После – надолу.

Чудесен завършек както на деня, така и на седмицата.