Дневникът на един Gregg

Премиерата на „Дориан Грей“ е била през септември, но тукашните кина май пропуснаха да го завъртят… или аз съм го пропуснал по една или друга причина.

Гледах го снощи.

Разбира се, чел съм „Портретът на Дориан Грей“ на Оскар Уайлд, при това няколко пъти. Далеч съм от мисълта, че е великолепен, дори не разбирам защо го наричат „световна класика“. Интересно четиво е, има редица добри моменти и… толкоз. Да ме прощават университетските ми преподаватели по Западноевропейска литература, но не бях запленен от романа, каквото и да съм говорил на изпита.

Запознат съм с естетическите възгледи на Уайлд, според които не изкуството отразява живота, а напротив – животът подражава на изкуството. Знам и за извратения „любовен“ триъгълник – художника Базил, аристократа лорд Хенри Уотсън и младия Дориан Грей. И за Портретът между тях.

Не очаквах да остана впечатлен от филма и го изгледах не толкова от интерес, колкото с познавателна цел. Бях приел, че романът е „изкуството“, а филмът трябва да е „животът“, който да му подражава. И се оказа точно така. Само дето имитацията беше толкова слаба и бегла, че ако не знаех за какво иде реч, дори можеше и да не позная първообраза.

Очаквах да видя ярките образи, запечатали се в съзнанието ми. Вместо това получих абсолютна актьорска посредственост, облечена във викториански лондонски кич.

Ето трейлъра, който поне става за гледане, защото не разкрива почти нищо от нещата, които убиват идеята:

„Колко е тъжно! — прошепна Дориан Грей, без да откъсва поглед от портрета си. — Колко е тъжно! Аз ще остарея, ще стана уродлив и отвратителен, а портретът ще си остане вечно млад. Никога няма да надмине възрастта на днешния юнски ден… Ако можеше да стане обратното! Ако можеше аз да остана вечно млад, а да се състари портретът! За това… за това… бих дал всичко! Да, за това не бих пожалил нищо на този свят! Бих дал душата си!“

Забрави за научените наизуст цитати от книгата, забрави за пасажите, които са ти направили впечатление, докато си разлиствал страниците – няма да ги видиш и чуеш тук.

Дори цитатът, който стои отстрани и който всички познават, чрез който става „чудото“ (естествено не в реален, а в естетически смисъл), е изречен доста преразказан, по възможно най-постния и незабележим начин, че чак ти идва да спреш филма и да започнеш да трошиш нещата наоколо…

И следа няма от предразсъдъците и моралните язви на обществото. Не успях да видя общество, което на фона на историческата си обреченост, доизживява безмисленото си съществуване.

А дописаният финал направо ме довърши… Обещавам си най-тържествено да не гледам повече екранизирана световна класика. Дори и такава, която не харесвам.

Седнете си, Дориан, среден 3.