Дневникът на един Gregg

Един приятел ми спомена за „Paranormal Activity“ и ми стана интересно. Още докато си приказвахме го дръпнах. Забелязах постера (има го малко по-долу), на който се мъдри надпис, че това е „един от най-страшните филми за всички времена“. Подобни гръмки слова обикновено не предвещават нищо добро.

Седнах да го гледам без кой знае какви очаквания, без да знам почти нищо – бях видял плаката и от препоръката знаех, че е сниман с аматьорска камера, от рамо. И че е подобен на Blair Witch Project.

Нищо впечатляващо дотук, да видим как от това може да стане „най-страшният филм“….

Пропуснах да отбележа, донякъде умишлено, че на постера има и надпис, че филмът не трябва да се гледа докато сте сами. Добре че нямаше допълнителни условия, напр. „да се гледа на дневна светлина“ или подобна глупост, че щеше да го сполети бутона Delete още преди да съм го пуснал.

„Paranormal Activity“ е нискобюджетен псевдодокументален филм, който проследява няколко дни от живота на младеж и девойка, които са преследвани от нещо паранормално. И те го документират с домашната си камера. Или поне се опитват. Филмът условно може да се раздели на две части – ден и нощ. През деня двамката са изморени от поредната безсънна нощ и го обръщат на „толк шоу“, докато през нощта идва ред на страшното. Тогава „нещото“ излиза и започва да тропа, да мести неща… По време на нощите е всъщност интересната част от филма, защото не се вижда почти нищо и си залепил поглед в монитора, за да видиш какво ще се случи. И понеже си се съсредоточил, всяко изтропване от нещото те кара да подскачаш, да се озърташ в коя част от стаята ще помръдне нещо.

В един момент филмът просто свърши. Скалъпен набързо финал, който така и не показва какво всъщност става. Поне нямаше хепи енд, нямаше „енд-дей-ливд-хепили-евър-афтър“, нямаше гордо развят американски флаг… което беше добре.

Без да се притеснявам ни най-малко му заковах 4/10 като оценка. И то не за друго, ами защото не успя да ме приспи, а чаках да свърши, за да си легна.

В Пловдивския театър Троян Гогов и Мария Станчева репетират пиесата „Гнездо на ангели“ от Алън Литси в превод на Деница Димитрова. Режисьор на постановката е Емил Бонев. Сценографията и костюмите са поверени на Елена Иванова, а за хореографията на двамата се грижи Таня Соколова.

Във Facebook Троян Гогов сподели, че става дума за „синтетичен спектакъл с танц пеене и актьорлък! “. Ето какво още ми сподели той:

Д. Ц.: Как започна всичко, имаше ли кастинг или Емо Бонев те покани?
Троян Гогов: Не е имало кастинг, Емо го обяви и аз се съгласих с удоволствие! Каза че това е негово лично решение, така е преценил и… така!

Д. Ц.: пиесата, по всичко личи, е нова, съвременна. Допадна ли ти като я прочете?
Троян Гогов: Прочетох я, когато ми я даде режисьора за първи път! За Литси съм чул че е преподавател по драматургия в Американски университет! Не знам много за автора, но текстът определено е съвременен, модерен и най-важното – поставя се като музикално-танцувален спектакъл – изключително сложно нещо!!! Това ме кара само да потривам ръце от удоволствие!

Д. Ц.: На сцената сте само ти и Мария Станчева…
Троян Гогов: Мхм

Д. Ц.: А на плаката сте… голи… това създава ли трудности или е по-скоро приятно?
Троян Гогов: търсим романтична комедия като цялостно въздействие! Плакатът изразява чистота (поне за мен)! Много ми харесва… но почакай да видиш и този, който ще се пуска пред театъра – мисля, че и в това отношение сме се целили към най-високо професионално ниво. И ще предизвикаме радост и наслада за Пловдивчани.

Д. Ц.: А какво няма да видим на 4-ти?
Троян Гогов: Звезди! Но за сметка на това лъчезарни хора!

Несъмнено ще е така. И Троян, и Мария, са от винаги усмихнатите и ведри, в добро настроение хора, които можете да видите в театъра. А и предвид, че на публиката отдавна вече й омръзна от т.нар. „звезди“, смятам, че наистина ще е заглавие, което в никакъв случай не трябва да се изпуска.

Премиерата е на 4 март, следващите обявени дати са 10, 15 и 26 март. Билетите са вече пуснати в продажба. Купувайте отсега, за да няма после „ах, ох“!

снимка: Георги Вачев.

Без съмнение моноспектакълът „Сътресение“ на Мариус Куркински има невероятен успех. Малко са спектаклите в България, които могат да се похвалят с такъв интерес. Мнозина успяха да го гледат на сцената на пловдивския театър, където беше реализиран (дори и аз участвах), други го гледаха в сатиричния театър, където моноспектакълът гостуваше 2 пъти месечно. Други пък успяха да го гледат по време на голямото турне, в което Мариус обиколи малки и големи градове, дори и онези, в които скоро не бяха гледали театър.

Спектакълът е вече в историята. Мариус спря да го играе още преди време. Преди това, обаче, го филмира. DVD-версията беше пусната в продажба и първият тираж свърши почти толкова бързо, колкото и билетите за спектакъла. Същата съдба имаха и другите тиражи.

БНТ ще излъчи филма „Сътресение“ на 3 март. Независимо дали и колко пъти сте го гледали, хубаво е да го изгледате пак. Защото си струва.

Днес вече всеки има сметка в Gmail (и Google Buzz в нея), както и регистрация във Facebook. Ако използвате Chrome като предпочитан браузър, можете да си спестите един отворен таб повече като инсталирате това разширение. То добавя потока от нещата, които се случват във Facebook директно в Gmail. Точно под Buzz.

Има доста неща, които авторът трябва да оправи и да добави, но тъй като разширението е още в съвсем начална фаза от разработката си, изглежда добре и нещата, според обещанията на създателя му, ще се оправят и подобрят.

Инсталирах си го още като го видях и ми се струва удобно. Малко ме издразни рекламата, но бързо се свиква с нея. Все още липсва групиране на група новини, като в Buzz, а обликът е малко счупен, но това са все дребни неща, които се надявам, че скоро ще бъдат оправени.

Как ви се струва на вас? Ще го изпробвате ли?

„Но този стремеж е просто път. Имаш и пак търсиш, вървиш. Достигаш. Стигаш до някого и в миг те обхваща ужасът, че не това e, което си очаквал. Идва съмнението, че и ти самият не си това, което са очаквали от теб. Ти самият не си в очертанията на святото, единственото в очите на другия. Болката те залива. И пътят отново се отваря пред теб. Болката обикновено е толкова силна, че те задушава. Но сега ти искаш да достигнеш до себе си. Да откриеш себе си. И затова поемаш пътя и тръгваш и в мрак дори. С тиха молитва дълбоко в сърцето. Откриеш ли другия, ще откриеш себе си. Да отхвърлиш страха, че си сам. Да срещнеш изгрева. Да тръгнеш. Да отвориш вратата. Да се завърнеш.“

Текстът по-горе представлява размислите на Николай Ламбрев – Михайловски по повод постановката му „Живите от мъртвата махала“ от Петър Анастасов, поставена на камерната сцена на пловдивския театър.

Още като излезе премиерата не бях убеден, че искам да я гледам – дочух оттук-оттам отзиви, които не бяха особено възхваляващи. Само колко са грешали всички, които ме разубедиха…

Имах друга работа в театъра, та изведнъж се оказах на средата на втори ред, в очакване на началото. Изцеден от работниш ден, отпуснат в креслото.

Получих такъв шамар, че ми е трудно да се освестя дори и сега, а седнах да пиша доста след като излезнах от салона. Признавам си, съвсем не очаквах такъв реализъм, толкова тъжна и отчайваща картина. Очаквах, че ще съм свидетел на нещо брутално, но това, което видях надмина очакванията ми.

Виждал съм и преди актьор да плаче на сцената. Не бях виждал, обаче, шестима актьори, обляни в сълзи. Смазващо е, повярвайте. Особено ако си седнал нейде по-напред и те плачат пред лицето ти, точно пред теб. Заедно с теб.

За първи път гледам на сцена Лидия Инджова. Много добра, още от появяването си успя да ме грабне, да изгради образа си, да бъде съвсем ясна и категорична. Отдавна не съм виждал млада актриса, която да се справя толкова добре на сцена, не и с режисьор от този ранг. Моите адмирации. Сега си спомням, че тя има номинация за ИКАР 2010 за главна женска роля за ролята й на Тя в „Тя без любов и смърт“ от Едвард Радзински, реж. Николай Ламбрев-Михайловски, ТБА.

За ролята си на Алто в тази пиеса, Алексей Кожухаров пък е номиниран за ИКАР 2010 за поддържаща мъжка роля. Съвсем заслужена номинация. Дори очаквам той да отнесе и наградата.

Всъщност аз харесах всички актьори и това, което дадоха от себе си за тези 2 часа и 20 минути.

Само едно не разбрах – защо и как така се случваше, че актьорите минаваха като призраци през стените на къщата. Да, те такъв живот живеят, сякаш са умрели за околния свят, всеки с проблемите си, но преминаването през стените не го схванах. И ще се радвам ако някой ми внесе малко светлина защо така се получава, какво е това режисюорско решение.

Препоръчвам го силно, следващите дати през март са 18-ти и 29-ти.

Бях си резервирал билети за „Човекът-вълк“ предварително. Както вече писах, независимо дали системата е приела или отказала резервацията, показва се едно и също съобщение – за грешка. И тъй като моята очевидно не беше минала, от киното ме посъветваха щом си направя резервация да им звъня на телефона, за да ми я потвърдят.

В същото време ако някой се опита да резервира места така, че в края на реда да остава едно място, системата вади друга грешка – този път на английски – че не може да остава едно място. Или го взимате и него, или нито едно.

Предлагам Cinema city да си назначат и врачка, която да гадае на потребителите минала ли е резервацията им, кой телефон за потвърждение в момента е свободен, може ли човек да си вземе точно тези места, които вижда, че са свободни и само тях…

Стартира интересен проект на пловдивския театър, БНТ-Пловдив и Радио Пловдив. От 4 април започва реалити шоуто „Иво на живо“ и всяка неделя между 15 и 17 ще се излъчва на живо от Камерната сцена.

Сценарист е Емил Бонев, директор на театъра, а режисьор – Алексей Кожухаров. Първият гост е Христо Мутафчиев.

Идеята е проектът да е 120-минути на живо пред публиката в салона, радиослушателите и тв зрителите, които ще стават свидетели на микс между толк шоу, радиотеатър, телевизионна игра.

Шоуто ще търси положителното, колкото и да е малко, а няма да е злободневно. Списъкът на гости, които никога няма да бъдат поканени, е готов и е внушителен, а сред първите поканени са Мариус Куркински и Асен Блатечки.

Като част от шоуто се предвижда и първият по рода си театрален и същевременно радио-тв сериал с работно заглавие „Пейката“. Актьорите, които ще разиграват на живо пред публиката историите в сериала, ще бъдат само от трупата на Драматичен театър – Пловдив. Няма да има гастрольори, защото креативът е изцяло на пловдивчани.

Любопитен съм да видя крайният продукт. А вие?

В сряда eкипът на photo-forum.net и потребителите на форума се обявиха ПРОТИВ кражбата на снимки в (и от) Интернет.

Дочух за това още през същия ден в Twitter. По-късно Апостол Buzz-на по темата заедно с неговата гледна точка. Включих се и аз, после и други… Можете да се включите и вие, дискусията е публична.

Тук ще публикувам още малко мои размисли по темата.

Ние, българите, не обичаме да ни ограничават, да спазваме правила, ограничения, да се съобразяваме със забрани и пр. За каквото и да е – напр. ако максималната позволена скорост е 60 км/ч, караме със 65.

Същото е и със снимките, музиката, филмите…

По принцип харесвам и одобрявам кампанията на photo-forum.net, но мисля, че сайтът и потребителите му също са допринесли за проблема с кражбата на снимки, a освен да разлайват кучетата с подобна кампания, друго едва ли ще постигнат. Не и преди да предприемат други мерки. Стрнно е, но е така. Както написах преди малко, българите сме свободолюбиви. А снимките, публикувани във photo-forum.net са със © всички права запазени. По подразбиране. Мисля си, че ако толкова-безценните-уникални-и-мега-турбо-гъзарски-произведения-на-изкуството не бяха жигосани със знака и текста за запазване на права, положението щеше да е малко по-различно. Ако бяха публикували снимките си така, че да не ограничават използването, едва ли проблемът щеше да е драстичен. При това не само те, това се отнася до всички, които публикуват каквото и да е съдържание в Интернет.

Просто за пример – в Общомедия, мултимедийното хранилище на Уикипедия, има качени милиони (към момента на писането – 6 150 491) файлове, готови да бъдат използвани свободно, за каквито и да било цели, включително и комерсиални. Единственото условие и изискване е да се посочи автор и източник. Което в никакъв случай не е чак толкова ограничаващо и трудно зча изпълнение. Не казвам, че и от подобни сайтове не се ползват неправомерно материали, не, ползват се. Само че случаите далеч не са толкова много. Защото при предоставяне на право за използване, усещането е различно – вероятността този, който ще ползва творбата, да поиска да изкаже признателност на автора е значително по-голяма. А пък авторът, освен ако не е някой смотаняк, би трябвало да е доволен, че е създал продукт, който представлява интерес и за други, не само за него си.

Мнения?

The Wolfman е римейк на филм на ужасите от 1941 г. със същото име. Това и аз не го знаех допреди малко. Гледах го, защото бях мернал в трейлъра Антъни Хопкинс и Емили Блънт. Иначе разните истории за шърколаци, вампири и прочие подобни твари хич не предизвикват интерес у мен.

Не смятам да се впускам в дълги описания за филм, за който току-що гласувах в imdb с 5/10. Историята е предвидима, леко скучна, без обрати, дори и финалът не спира дъха, а си го очакваш, защото вече ти се ходи до кенефа от обилното количество погълнати течности по време на прожекцията.

Харесвам филми на ужасите, харесвам спиращи дъха трилъри… Харесва ми докато гледам как на екрана се леят литри кръв и се влачат нечии карантии, с усмивка на лице да хрупам пуканки и да сърбам < напитка>.

The Wolfman не беше от тези филми. Като изключим два момента, които разчитаха да стреснат зрителя, всичко друго си беше съвсем нормално, чак не разбрах защо на касата девойчето ни оглеждаше подозрително дали имаме навършени 16… Аз на 16 какви неща бях гледал…

Та така, както написах по-горе, отидох да го гледам само заради Антъни Хопкинс и Емили Блънт. И двамата са го заслужили – Антъни Хопкинс с неизброимите си роли, коя от коя по-добра, а Емили Блънт – защото с всяка следваща роля става все по-добра и разгръща таланта си.

Оказа се, че главният герой Лорънс Талбот (Бенисио Дел Торо – „Обичайните заподозрени“, „21 грама“, „Син Сити“ и др.) страшно много ми заприлича още от самото начало на Иван Ласкин. При това не само визуално. Станах свидетел на същото монотонно рецитиране без чувство, леко фъфлене… Което отчетливо контрастираше на фона британския акцент на Емили Блънт или закачливия и игрив глас на иначе доста остарелия Хопкинс.

Вместо заключение – става за убиване на 2 часа, стига да нямате сериозни очаквания за кой знае какви ужаси или трилър. Окей, има карантии и кръв, ама такива неща дават и по телевизията…

Малко по-долу в тази публикация има екранен кадър от статистиките на блога. Вече най-голямата част от потребителите, които наминават наоколо, предпочитат и използват Firefox. Онези, които все още ползват отрочето на Microsoft също не са малко, но вече не са мнозинство. Обещавам, доколкото зависи от мен, да ги направя още по-малко. И без друго този блог май не работи съвсем читаво под Internet Explorer, особено в неговата допотопна 6-та версия (не че някъде работи съвсем читаво, но това е друга тема).

Та така, благодаря на всички онези 59.90% читатели, които са избрали да се наслаждават на мрежата.